Историята на Библията в нашите земи
Кръгозор на историята
Библията – книгата, която разкрива нашия произход, трайно променя живота ни и дава пророчески ориентир за човечеството. Тя е най-продаваната и разпространявана книга в света, с над 5 милиарда броя и е преведена на 349 езика, като 2123 езика имат поне една от главите на Библията. През IX в. славянските първоучители Кирил и Методий създават славянската писменост и правят първите преводи на Библията. Хиляда години по-късно историята се повтаря. Издаването на „Славейковата“ Библия през 1871 г. е в основата на изграждането на съвременния български език. Това е и първото цялостно издание на Библията на български език. Да, Светото Писание на два пъти е изиграло ключова роля за оформянето на нашия език! Не само това, но през вековете е присъствало като златна нишка както в историята ни така и в живота на дедите ни – Кирил и Методи, Патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Петко Славейков и много други. Те завещават Божието Слово като важно наследство за нас днес.
Следват извадки от книгата „150 години „Славейков“ превод на Библията“, чрез които накратко ще проследим историята на Библията в нашите земи.
Първи преводи на Библията през ранното средновековие
В ранното българско средновековие не чете почти никой, защото книжовността не съществува нито като социална нужда, нито като интелектуална инфраструктура. Владетелите са оставяли посветителски надписи, битът е смятал и отмятал нещо с „черти и резки“ и толкова. Използваната писменост е чужда – най-вече гръцка – и малцина имат достъп до нея.
На този фон става ясно какво са направили княз Борис и неговият син Симеон с държавата. Те са инициирали главоломен социален и културен поврат.
***
Първите преводи на Библията на славянски език се свързват с имената на светите братя Кирил и Методий и с делото на бележитите им ученици Климент, Наум, рано починалия Ангеларий.
Историята на библейския превод на разбираем за славянските народи език е започнала по-рано, още в началото на мисията на славянските първоучители във Велика Моравия.
Християнството като религия на Словото е ориентирано към текста, и то към писмено фиксирания, за да гарантира неговата неизменност… И това отношение към необходимостта от опредметяване на устната реч, която битува в пространството, но изчезва с времето, е много точно доловено и почти афористично предадено в един от ранните образци на старобългарската литература. В „Пространното житие на св. Константин Философ“, в гл. ХІV, е описана срещата с император Михаил ІІІ, на която василевсът на ромеите възлага на двамата братя задачата да просвещават моравските славяни. „Философът отговори: „Макар че съм уморен и болен тялом, аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език“. А царят му рече: „И дядо ми, и баща ми, и мнозина други са търсили такова нещо, но не са намерили; как мога аз да го направя?“. Философът рече: „А кой може тогава да пише думите си на вода, без да си спечели името на еретик?“ (КО, ІІІ: 136).
Неуспешната мисия на братята мисионери в Моравия е важна част от събитийната верига. Прогонените ученици на Кирил и Методий се озовават в спешно нуждаещата се от мисионери България. Според легендата те носят преведените книги, новото слово на новопокръстения народ.
***
С пристигането на учениците на Кирил и Методий в Плиска и с владетелската прозорливост на княз Борис и цар Симеон, зората на мъдростта изгряла над България. Създаденият Симеонов кръг поставил началото на книжовната култура по българските земи.
Преводаческата програма на славянските просветители е включвала най-важните книги за изпълнение на църковния ритуал – изборно евангелие с изборен апостол (включва деяния на апостолите и посланията на апостолите), службите от денонощния кръг и текстовете за тържественото евхаристийно богослужение (литургията). Впоследствие те са допълнени от старозаветния корпус.
Кирило-Методиевият превод на библейските текстове е свързан предимно с т.нар. Лукианова редакция, известна още и като Константинополска, тъй като това е бил византийският опит да се създаде стандартизиран текст. Но и този извод е донякъде условен, защото в текстовете се срещат влияния на другите редакции, познати във Византия – сирийски или александрийски варианти.
***
В Преслав, където от края на ІХ и началото на Х в. работи първото поколение старобългарски книжовници, се извършва ново редактирането и допълване на ранния Методиев превод. Това засяга на първо място Евангелието и Апостола, както и вероятното възникване на пълните им и тълковните им версии.
Въпросът за обхвата на преводите направени от Кирил и Методий и досега остава дискусионен.
Библейските преводи в средновековна България
През ХIV век по време на царуването на Иван Александър е осъществена поредната средновековна редакция на библейските текстове. Патриарх Евтимий има изключителна заслуга за този нов духовен подем и за обхвата на извършеното писмовно дело. Редакцията включва поправяне на преписваческите грешки, синхронизиране с новата езикова норма, изясняване на определени трудни за разбиране места и пр.
Според Григорий Цамблак, биографът на търновския патриарх Евтимий, последният е превел „божествените книги от елински на български“. Авторът обяснява и причините за това: „Но било защото първите преводачи не са вникнали докрай в езика и учеността на елините, било пък защото те са си послужили с грубия свой език, издадените от тях книги са се оказали прости по реч и несвързани по смисъл с гръцките писания, грубо съчинени и нестройни с потока на речта. И само защото се наричаха книги на благочестието, затова се смятаха за верни…“ (Похвално слово за Евтимий, 1982: 223)
***
Средновековната книга приютява на своите страници божественото слово и така самото нейно „тяло“ става безценно, обект на почитание. Всеки препис е свидетел на онзи начален текст, на образеца, чиито дири се губят в някаква осветена от Божията милост далечина.
Местата на нейното съхраняване са църковните и манастирските библиотеки, личните библиотеки на средновековната аристокрация – царе, боляри, както и висши духовници. Големите манастири били хранилища на безценни книжовни съкровища.
***
От богослужебните книги най-често преписвани са Евангелие, Апостол, Псалтир. Евангелието съдържа онези книги от Новия завет, които разказват за живота на Иисус Христос. Апостолът е сборник с новозаветните книги Деяния на апостолите и Послания на апостолите. Псалтирът е сборник от псалми от Стария завет – религиозни химни, приписвани на еврейския цар Давид.
Особено интересна е съдбата на Паримейника. Този тип книга представлява богослужебния вариант на Стария завет и е най-древният славянски превод на старозаветните текстове. Тя остава в активна литургична употреба до края на ХІІІ в.. През ХІV включените в Паримейника четива започват да се прехвърлят в минеите и триодите и да се записват в съставите на службите. Това довежда до постепенното отмиране на тази книга и ако през ХV и ХVІ в. се среща рядко, през ХVІІ в. тя вече окончателно излиза от богослужебна употреба.
***
До появата на руската Генадиевска библия през 1499 г. в южно- и източнославянската традиция няма пълен свод на старозаветните и новозаветните книги. Генадиевската библия е съставена по поръчение на Новгородския митрополит Генадий и при нейната подготовка се прави една от първите систематизации на съществуващите ръкописни текстове.
Библията и българското Възраждане
В своята статия „Отецъ Паисий: Неговото време, неговата история и ученицитѣ му“, публикувана в „Периодическо списание на БКД“ (1871, год. 1, кн. 4, с. 3–26.), Марин Дринов подчертава, че „наший народ е бил мъртъв от началото на XVIII век: Българете не са вече съществовали като народ, а са съставяли един куп от люде утиснати, подавени, разнебитени“ и именно тогава „като зиждително слово над първоначалния хаос, се е раздал глас от Хилендарский манастир: разнебитените и разглобени Българе от този глас са начнали да се сглобяват пак в един народ“.
Именно тази дума – „сглобяване“ – е ключова, назовава и изразява същината на епохата Българско възраждане. Сглобяват се людете – в един народ, сглобяват се образи и светове – в един цялостен разказ. Синоним на сглобяването е „създаването“, защото разпиляното, нецялостното е само материал, от който може да се направи нещо. А все пак човеците не обладават силата на Бога да правят нещата с думи, но и човешките думи са инструмент за въобразяване, изобразяване и конструиране на свят.
И ако първият тласък на процесите на сглобяване идва от книгата, разказваща българското минало, от творящия образ на българския свят глас на хилендарския монах, то последната фаза на сглобяването се осъществява чрез и се въплъщава в една друга книга – „Библия сиреч священното писание на ветхый и новый завҍтъ, Вҍрно и точно прҍведено отъ пьрвообразно-то. Цариград, Въ Книгопечатницѫ-тѫ на А.Х.Бояджіяна. 1871“.
Защото Светото Писание е низпослан разказ свише и поради това е от изключително значение езикът, чрез който то достига до ушите и душите човешки.
Книгите, особено ключовите, важните книги, се нуждаят една от друга, а понякога и произхождат една от друга. Така и историята на българите, съвъкупена, събрана, сглобена от Паисий се основава на Книгата на книгите.
„История славеноболгарская о народе и о царей и о светих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская“ започва своя разказ за българите – „Историческо събрание за българския народ“ – с потопа, с Ной и тримата му синове, за да проследи какво се случва с 15-те езика [eдно от значенията на „език“ още от старобългарския език е „народ“], на които се разделило Иафетовото племе, и отведе читателите и слушателите до българите. Защото българите са част от Божията промисъл и независимо от моментното им състояние (към средата на XVIII в.), дори и да не помнят какви са били, трябва да знаят, че изначално принадлежат на замисления от Създателя свят.
***
Преди да се появят първите преводи на Библията на новобългарски език, за богослужебни нужди в България се ползва т.нар. Елисаветинска библия. Тя е издадена в Русия през 1751 г., по времето на царица Елисавета и е на църковнославянски език. Известна е и с названието Църковнославянска библия и има своето сериозно разпространение по българските земи.
Първата цялостна Библия на български език
Първото цялостно издание на Библията на новобългарски език се появява през 1871 г. в печатницата на арменеца Агоп Бояджиян в Цариград, оттам и едно от названията й – „Цариградска“ библия. Известна е още като „Славейковата“ библия, заради участието на известния писател Петко Славейков в работата по превода. Наричана е също така и „Протестанската“ библия, доколкото преводът е иницииран и подкрепян през годините от Британското и чуждестранно библейско дружество (основано 1804 г.) и Американския съвет на комисионерите на чуждестранните мисии (основан 1810 г.).
Цялостният новобългарски превод на Библията е плод на упорит и дългогодишен труд на различни книжовници.
Преди това издание има спорадични ранни опити за преводи на части от Библията – на архимандрит Теодосий Бистрицки (1823 г. – Евангелие от Матея), на отец Серафим от Ески Заара и Петър Сапунов от Трявна (1828 г. – четирите евангелия). Тези ранни преводи не получават признание и са слабо разпространени.
Изданието на Теодосий Бистрицки е финансирано от Руското библейско дружество, в основата му стоят мисионерите Бенджамин Баркър и Хенри Лийвс. По ред причини и най-вече заради ниското качество на превода, то така и не бива разпространено. Има различни версии за унищожаването на неговия скромен тираж. Според проф. Иван Желев – „Днес в различни библиотеки в Русия се пазят всичко на всичко три екземпляра от превода, както съобщават руски учени.“ (Библията в България, сборник доклади, С. 2007).
Преводът на отец Серафим и Петър Сапунов е напечатан в Букурещ с църковнославянски шрифт. Този превод също е оценен като разочароващ, въпреки че има и второ издание през 1832 г.
Най-значим през този период е преводът на Новия завет на Неофит Рилски, отпечатан в Смирна през 1840 г. По ред причини и най-вече поради желанието за религиозна доминация, изданието е преследвано и конфискувано от представителите на Цариградската патриаршия. Въпреки това то има успех и претърпява шест издания. Освен в Смирна е печатано в Букурещ и в Лондон. Редактирана версия на този превод е използвана и за изданието от 1871 г.
В основата на пълното издание на Светото писание стоят мисионерите Албърт Лонг и Илайъс Ригс. Като преводачи и редактори за това издание са привлечени книжовникът и издател Христодул Костович Сичан-Николов и Петко Славейков. Преди тях като преводач усърдно работи високо образованият Константин Фотинов (до смъртта си през 1858 г.). Той успява да преведе целия текст на Стария завет. В работния колектив за известно време е привлечен като консултант и Никола Михайловски.
Именно така оформената преводаческа „комисия“, съставена след смъртта на Фотинов от двамата български книжовници и двамата американски мисионери извършва наистина забележителен културен подвиг. Четиримата са се увековечили на една станала прочута фотография.
Преводите на пълното издание са направени основно от гръцки език, като са правени съпоставки с различни други източници.
Цялостната работа по подготовката, сверяването на текста, издаването и разпространението е вдъхновявана и координирана от Илайъс Ригс и Албърт Лонг. Двамата са високообразовани хора, институционално и емоционално ангажирани към съдбата на изгубения във времето, но „преоткрит“ български народ.
Илайъс Ригс е отличен лингвист, владеещ няколко езика, ангажиран с преводите на библейските текстове на арменски и турски. Той успешно изучава и български език, автор е на изследването „Бележки върху граматиката на българския език“, издадено в Смирна през 1844 г.
След прогонването на американските мисионери от шовинистичните среди в Атина, те се настаняват в Смирна и този град става център на тяхната дейност. За целите на мисията е оборудвана печатница, в която се печата основната част от превежданата литература. Някъде по това време Илайъс Ригс пише до мисионерския център в Бостън – „Погледнете за момент българското поле. Там цял един народ е пред нас, току-що пробуждащ се, изпълнен с желание за образование и искрена жажда за книги, но без средства да се сдобие с тях и без печатница в страната си.“ (цитирано по Джеймс Ф. Кларк, Американците откриват българите, 1834– 1878 г., С. 2013)
В изследването си „Американският принос за възраждането на българщината с особен оглед към личността на Илайъс Ригс“ Георги Генов е представил изключителната по мащаб и културно-историческа стойност дейност на този забележителен човек. През 1853 г. именно Ригс става директор на мисионерския издателски център в Цариград.
Работата по цялостния превод и редактирането на Светата книга започва веднага след смъртта на Фотинов, в първите дни на 1859 г. Според различни сведения от 1864 г. целият преводачески екип вече работи в Цариград. През следващата 1865 г. преводът и редакцията на Новия Завет са успешно завършени.
Като резултат от положените огромни усилия през 1867 г. в Ню Йорк е издаден самостоятелно вече готовият превод на Новия завет. В разширения вариант на това издание новозаветните текстове са напечатани паралелно на църковнославянски и на новобългарски език. Голямоформатното издание е визуално впечатляващо, изпълнено е на изключително високо полиграфическо ниво.
***
Издаването на „Цариградската“ библия през 1871 г. е плод на дванадесетгодишен упорит труд. Това издание изиграва голяма роля за кодификацията на българския книжовен език на основата на източните говори. След него споровете за доминация на различните диалекти и школи постепенно стихват. Както отбелязва Пенчо Славейков, този превод „туря край на езиковата безредица, на боричканията на разни наречия за първенство и се установи литературният език.“. Оценките на Иван Вазов са сходни – „Цариградската библия реши езиковия спор в България и утвърди българския книжовен език“. Стоян Михайловски определя превода на Библията като „единствената грамотна книга на български език“.
Като продължение на мисионерското дело, през 1884 г. Илайъс Ригс издава в Цариград своя „Речник на Светото писание“. Това е един огромен за времето си труд, който съдържа 620 страници и има пет цветни карти. През 1894-98 г. Ригс издава и тритомен задълбочен коментар на Новия Завет – „Толкование на Новый завет“.
Интересът към изданието от 1871 г. е голям, показателно е бързото му разпространение и изчерпване. През 1874 г. излиза ново издание, последвано от множество други. Изданието от 1923 г. е ревизирано от комисия оглавявана от мисионера Робърт Томпсън. Поредното ревизирано издание е от 2000 година и е осъществено от Българското библейско дружество в София.
Многократните преиздания и ревизии са още едно доказателство за значимата роля, която тази Библия изиграва за духовното проглеждане на българския народ и за развитието на българския книжовен език.
***
Работата на протестантските мисионери и статутът на самата „Цариградска“ библия са оспорвани през годините. Това става в контекста на борбите за верската идентичност на православния български народ. Тази идентичност е поставяна на изпитание както от католическата пропаганда по българските земи, така и от дейността на протестантските мисии…
Пълното издание на Библията е обявено за еретично от Патриаршията, а след това и от Екзархията. Тези санкции засягат и по-късните издания на Библията. Появяват се съчинения, които се стремят да противостоят на протестантската духовна и интелектуална активност по българските земи – полемични брошури на Васил Чолаков, Иван Владикин, Георги Джуров, Тодор Икономов и др.
***
Неоспорим факт е обаче, че именно тези протестантски преводи и издания на Библията и конкретно „Славейковия“ превод изиграват огромна роля за утвърждаване на християнското самосъзнание сред българите. Библеистът професор Иван Марковски смята, че този превод „има големи заслуги за разпространението на Словото Божие между нашия народ“. Сходно е мнението и на авторитет като професор Славчо Вълчанов – „Със своя позитивен дял евангелската Библия плътно се вгражда в дховната култура на българското Възраждане и в религиозно-просветното дело у нас…“ (Библията в България, сборник доклади, С. 2007) .
Подготвяната и популяризирана от мисиите просветителска литература също има огромен ефект. В онези безпросветни времена тя формира ключови представи за света и за основните християнски добродетели. Достатъчно е да споменем мисионерската помощ за издаването на първото българско списание „Любословие“ на Константин Фотинов в печатницата на Антониос Дамянис (Антон Дамян) в Смирна през 1842 г. По това време Смирна е космополитен град, наричана е Гяур Измир (неверническият Измир), и е изключително подходящо място за разгърналото се мисионерско подвижничество.
Значима е ролята и на мисионерското списание „Зорница“ за просвещението на широката българска аудитория. В цитираната книга на Георги Генов точно е отбелязано, че то „ратува за религиозно обучение, но и за светска просвета; за повече грижи към младите; за отваряне на неделни училища; за по-активно включване на жените в обществения живот, както и за тяхното повсеместно усъвършенстване като майки и пазителки на семейната традиция.“ Оттук и заслуженият интерес на читателската общност към тези издания, както и признанието на новата българска интелигенция.
***
Действията на Българската православна църква по повод нов превод на Библията са активирани от едно писмо-предложение на Варненския и Преславски митрополит Симеон… Митрополит Симеон препоръчва в превода да се включат и „няколко наши писатели, известни, при другите си добри качества, и като добри познавачи на българския език, с изричното задължение, че трябва да се придържат точно о руския превод на Св. П. издаден с благословението на руския Св. Синод.“
През 1898 г. избраната комисия започва работа по превода, председателствана от Търновския митрополит Климент (известният със светската си идентичност писател Васил Друмев). След различни принудителни смени на комисията и дълги прекъсвания на работата, пълната версия на новия превод излиза през декември 1925 г. Отпечатана е в Държавната печатница в София в един впечатляващ за времето тираж – 50 000 броя.
***
Великото дело на превода на Библията на български език, започнато от славянските първоучители Кирил и Методий, намира своя зенит през 1871 г. в Цариградската (или „Славейковата“) библия – първия цялостен превод на Божието Слово на новобългарски език.
„Цариградската“ библия остава един блестящ превод, издаван и използван и до днес. Много от модерните преводи на Библията на български език са базирани именно на Цариградския или „Славейковия“ превод.
Завещанието на дедите ни – светите писания на български език – е съкровище от най-висш характер, което може да промени живота ни и днес. Едно безценно наследство, което, уви, е все още толкова рядко използвано от нас.
Светото писание е същото и днес. И днес то може да ни донесе успех, здраве, мир, спокойствие и увереност в бъдещето.
И днес Божието Слово има силата да промени живота ни, защото „Всичкото писание <е> боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело.“ (2 Тимотей 3:16-17)
Дано празнуването на този 150-годишен юбилей на българската Библия да запали интереса на читателите за съкровена среща с Божието Слово, което да донесе просперитет в личния ни живот, в семействата ни и в родината ни!